За менПровокацията, въображението и импровизацията са ми първа природа.Има и други неща, но те не се виждат с просто око ...Казват, че ако не си обичал, не си живял.това означава ли, че съм жив, означава ли, че живея, защото ако това е живот, предпочитам никога да не съм се отдавал? Работим повече отколкото трябва, нямаме време за близките си, а когато намерим такова се оказва, че те са си намерили друг, с когото да са близки Оплитаме се в лъжи, никой не признава, че си има любовник или любовница, до момента, в който не е притиснат до стената.С лека ръка лъжем близките си, но после много ги обичаме, защото ни е страх да ги изгубим, страх ни е да не изгубим сигурността, която те ни дават, макар че искаме и другото. Много мило, много любовно, много по европейски ..и разбира се, винаги има виновен – времето, ситуацията, обстановката, работата, преумората .Забравяме какво имаме, не мислим какво причиняваме, а любовта се превръща в другия, другата, бившия, бившата, а само до преди ден е била – милото , скъпи и всякакви други епитети, които двойките използват помежду си. За жалост е много тънка границата между любов и омраза. Тези, които до вчера си обичал, днес те мразят. Тези, с които до вчера си споделял всичко, изведнъж изчезват, а с тях отнасят твоите най-съкровени мисли и чувства и пак си сам ...чувстваш се ужасно празен, предаден и какво ли още не. Никога не си вярвал, че това ще ти се случи – та твоята връзка е различна, човека до теб не е като останалите... Любовта има силата да замъглява, но рано или късно мъглата се вдига, слънцето изгрява и се оказва, че всички са еднакви, всички са хора в крайна сметка, а хората обичат, но най-много обичат да нараняват с една-единствена цел – те да са щастливи. Да, егоисти сме, тупаме се в гърдите колко много правим за другите и колко много жертваме, но всъщност правим всичко само и единствено за себе си, важното е аз да съм добре, другото ще се нареди някак . Казват, че е най-трудно да се прости. Да, всички правим грешки, но ако се научим да прощаваме, явно сме се научили да живеем и да бъдем повече човеци, да бъдем силни и да подаваме ръка на тези, които обичаме? Който се затваря в крепостта си, умира от глад - не знам кой точно го е казал, но знам, че е вярно. Издигайки стени и кули около себе си и чувствата си, от страх да не бъдем наранени отново, забравяме за тези, които искат да бъдат с нас и да ни обичат истински, да ни дарят с чувствата си и да стоплят измръзналите ни от самота души. (А дали наистина искат да ни стоплят или и те са поредните "сърце-трошачи? ... Казва ли ни някой. Да надигнеш маската на бездушието, с която си се срастнал, която си надянал и носиш гордо, сякаш тя е свръх-ценност, сякаш с нея олицетворяваш Свъх-Човека. Защо ли? Не знам. Може би, защото илюзорната представа, че така се предпазваме от болката, ще се разбие на парченца, когато Тя (болката) ни намери замаскирана до неузнаваемост. Маските, които носим, не ни спасяват. Но пък без тях сме прекалено уязвими ... Тогава??? Да ги изхвърлим ли и да бъдем ли самите себе си или да се скрием зад още по-плътни прегради и стени? Да се държим ли естествено и да забравим ли глупавите превземки или да сме просто едни порцеланови куклички, които уж не мислят и не чувстват? Струва ли си бъдем Хора, които смеят да кажат истината направо, колкото и да боли от нея? Заслужава ли си да погледнем Живота и да му се усмихнем, като на добър приятел или е по-добре да му теглим една мръсноустна матерна благословия за пошлостта, с която ни облива всеки Божи ден? Кое ни гарантира, че като разкрием душите си и да дадем свобода и крила на думите, няма пак да останем сами и мръзнещи от самота и болка? Да бъдеш или не? Наистина това е въпросът. А отговорът? Нека бъдем хора и да изразяваме свободно какво мислим и чувстваме.Чувствата ни така или иначе ще бъдат неразбрани или наранени.Махайки маските ще усещаме, че живеем, а не че съществуваме.Защо ли? Защото съдбата помага на смелите
